Кафенето на Карън

Денят ми беше много скучен и отчайващо дълъг.Не ми се учеше затова се разхождах по улиците.Изведнъж съзрях едно малко и на пръв поглед уютно кафене.Щом влязох,се поогледах и без да се бавя седнах на най-близката свободна маса.Поръчах си едно дълго кафе и се поогледах за някой познат.За жалост не виждах такъв,но пък бях в очакване да си намеря компания.

Доста добре премина прослушването за нови момчета за отбора на Рейвънс и докато чакаше резултатите,реши да се отбие за малко до кафенето и да си отдъхне.Мястото беше доста спокойно и щеше да му се отрази добре,ако за момент избяга от лудницата,която беше попаднал във гимназията.Седна на една от масите и след като дойде при него една от сервтьорките,поръча си мляко с какао и кфличи със шоколад.
Хвърли бърз поглед наоколо,но беше полупразно и със изключение на две-три момичета и една група от хипи,днес се очертаваше доста спокоен ден.Вече беше се прибщил къв това градче,беше си намерил първите приятели и единственото,което му оставаше е да си немри момиче,със окето да споделя всичко от живота.

След като хвърлих един бърз поглед върху туку-що дошлото момче,веднага го познах.Това беше Майкъл Даун,който днес се справи така добре на прослушването.Започнах да мисля как да се запозная с него,но времето напредваше -трябвяше да си тръгвам.Запътвайки се към изхода минах покрай неговата маса и се спрях до него.Усмихнах се уверено и го попитах:
-Ти си Майкъл Даун,нали?-след като той ми кимна,аз продължих-Аз съм Рейчъл Гатина,една от мажоретките.След това твое отлично представяне днес сигурно често ще се засичаме в физкултурния салон.Намигнах му и без да чакам отговор тръгнах към вратата.

Докато се наслаждаваше на вкусните кифлички и мялко,изневиделица се появи едно момиче,окето привлече вниманието му.Определението красавица беше най-малкото,с което можеше да я опише.Притежаваше излъчване и самоувереност,че той за няколко секунди напълно изключи.
Представи се като Рейчъл и чак тогава се сети,че е във отбора заедно във отбора с Пейтън и Брук.Явно беше видяла или чула за неговото представяне днес и изказа свойте поздравления.
Преди да реагира по някакъв начин,тя му се усмихна се отпарви към вратата.Трябваше да направи нещо и той отчаяно извика:
-Хей,Рейчъл ако искаш някой път можем да излезем на среща-престраши се Майкъл,но не беше сигурен,че го чу.

Щом чух предложението на Майкъл,изненадана,веднага се обърнах и с усмивка му отвърнах:
-Чудесна идея!Какво ще кажеш за довечера в Трик??Ще бъда там точно в 8.
Радостна,че имах възможността да изляза на среща с това невероятно момче,изчаках за отговор.

Супер,нещата се нареждаха повече от отлично и не можеше да се оплачи от късмета си.Леко си отдъхна,че успя да я спре навреме иначе щеше да я изгуби.Зарадва се,че пире предложението му,така че предстоше доста върнуваща нощ.
-Отлично!Радвам се,че ще дойдеш с мен.Няма да закъснявам,точно в 8 часа-усмихна се момчето и изпи млякото си на един дъх.
Това му беше първа среща,така че искаше всичко да мине наред и да я помни дълго време.
Стана от масата,приближи се до нея и като взе ръката й в совята,отвърна:
-В такъв случай,до утре красавице-усмихна се той и тонът му стана някак закачлив и игрив.Няма да съжаляваш-завърши той и излезе навън,бързайки да се пребере у дома и да разкаже за тази среща.

Наблюдавах всичко отстрани и бях направо изумена.
Момчето се усмихна самодоволно и излезе набързо през вратата.
Рейчъл седеше права до масата, развълнувана за срещата, а бузите й бяха поруменели. Тя погледна след Майкъл, поклати глава и също като него излезе навън в късния слетобед. Погледнах към чашата си пълна с кафе и се замислих какво би било, ако и аз бях част от тях. Едва месец и половина бях във Три Хил, затова не познавах никой.
Надигнах поглед щом чух свънеца на врата да оповестява, че нови клиенти влязоха в кафенето. Щом ги съсрях веднага се сетих кои бяха те. Това са Брук Дейвис и Пейтън Сойър. Пейтън както винаги, с късата си къдрава коса и приветлива усмивка отиде до бава и поръча кафе, а Брук с недоволна физиономия седна на една от високите маси и дълбока въздишла се отрони от устата й. Телефонът в джоба ми извибрира, а това беше знак, че трябва да вървя. Станах от масата си в ъгъла, платих сметката и се запътих към дома си.

П.п. За първи път се опитвам да вместя някой не на място, затова ако има проблем кажете

Хейли влезе в кафето.Вътре собственичката Карен я посрещна много мило й и обесни какво трябва да прави.Нямаше нищо сложно тя щеше да бъде само една сервитьорка,чиито задалжения се изчерпваха до това да взима поръчки и да ги носи,а след това да чисти масите.
На първия си работен ден момичето се справи добре вапреки че имаше един инцидент кадето тя за малко не изля каната с кафето върху един господин но всичко останало мина като по вода.
На края на деня Хейли си тръгна.Тя беше уморена но все пак доволна от свършеното.Радваше се че най накрая си е намерила работа.

Влязах в кафето на Карън. Имах сериозна нужда от силно кафе, беше дълга нощ...или може би не чак толкова. Главата ужасно много ме болеше. Имах чувството, че главата ми щеше да се пръсне и при най-малкият шум. Обожавах това чувство. Няма много смисъл знам, но не бива да търсите такъв щом сте с мен. Аромата на топло кафе се пое от всичките ми сетива. Напомняше ми за всичките сутрени, които прекарвах с майка ми. Запътих се към бара, зад който седеше жена с тъмна коса. Седнах там и си поръчах експресо и кифлички.

Когато стигнахме кафето на Карън минах пред нея и й отворих вратата.
Беше на няколко клачки от мен и ме гледаше странно. Явно не вярваше, че
онзи който снощи едва не изчука някаква непозната на бара по време на
смяната й, не можеше да е кавалер.
-Хатауей, радвай се на това,
което получаваш. Или ще е това или ще продължа със малките забележки
лъхащи на секс.-казах, като бях опасно близо до нея.-Изборът е твой!

- Задник! И какво? Ще се отнасяш зле с човека който те спаси вчера? - прошепнах му. Той се смръщи, а аз влязох в кафето и Крис ме последва. Взехме си кафе и кифлички, обичайното за една сутрин и седнахме на едно от по-отдалечените маси в помещението. - И за да не кажеш, че не съм споменала, предпочитам този Кристиан пред вчерашния в бара. - смигнах му и доволно отпих от кафето си.

-А, кое те кара да си мислиш, че двамата са различни?-попитах на свой ред аз.
-Държанието ти снощи и това сега, като за начало.-отговори ми тя.
-Държа се добре с теб, защото ме спаси. Не се заблуждавай онзи от снощи и този пред теб са един и същ човек.-бях по-груб от колкото трябваше, но тя ме преценямаше грешно. Последният, който го направи свърши зле. Не мислех, че бих могъл да понеса подобно нещо отново.

Учудих се на това което ми казваше. Не бих искала да бъде такъв. Но аз имах ли думата да казвам кой какъв е и трябва да е.
- Ако се лъжех, сега нямаше да седя тук с теб. Знам, че за теб жените не са нищо повече от уличници, но съм сигурна, че в себе си знаеш, че не всички са такива. С теб също се е случило нещо нали? И сега те боли щом мислиш за това. - той не смееше да ме погледне в очите, а се взираше в кафето. - Кристиан, съжалявам. Не искам да те карам да се чувстваш зле. - Крис всигна поглед и аз усетих нещо в себе си. Исках да плувам в очите му, да остана все така взираща се в тях. Това чувство ме накара да потръпна, а той така и не откъсна поглед, но аз също не отстъпих.
- Няма нищо Хатауей. - ленивата му исмивка отново кацна на лицето му и той продължи да пие от кафето си.
- Как реши да закусваш днес с мен? - изстрелях преди да помисля - Въобще не го очаквах.
- Аз съм си непредсказуем Нел Хатауей. Както ти си загадка за мен. - усмихваки свих рамене.
- Е, всеки си има своите тайни в себе си. - той кимна в съгласие и отпи от топлата течност пред себе си.

Това момиче улучи точно в целта, а ме познаваше от дванадесет часа. Известно време стоях и се взирах в нея, но не я виждах наистина. Бях далеч от тук. Спомените бяха опасно нещо и гледах да не попадам на тях, но винаги можеш да се отклониш от плана, както сега. Но не беше това момента за тях. Сложих ежедневната усмивка на лицето си и се опитах да я успокоя. Когато тя каза нещо интересно. Кимнах, за да се съглася с нея. И попитах.
-Какви са твойте тайни, Хатауей?-попитах предизвикателно. Ужасно исках да ми разкрие тайните си.

- Моите тайни? - той кимна, а аз се замислих какво да му отговоря. - Защо трябва да знаеш всичко за мен?
- Няма да ми кажеш ли? - попита ме предизвикателно.
- А ти каза ли ми всичко за себе си? - остротата в гласа ми си проличаваше, но явно Кристиан не го очакваше от мен.

-Какво би искала да знаеш Хатауей? За това как умряха родителите ми? За враждата между мен и брат ми? Или смъртта на единственото същество, което бях обичал?-бях груп не се интересувах от това дали ще я нараня. Тя нямаше правото да се интересува от живота ми.-Станах от масата, оставих няколко банкноти, за да покрия сметката и казах през зъби.-Всичко, което трябва да знаеш, вече го имаш. Останалото не ти влиза в работата.-излязох от кафенето и тръшнах вратата зад гърба си. Трябваше да намеря начин да се успокоя и то веднага.

Бях изумена. Оставих пари, взех неговите и хукнах след него. Излязох през вратата бързо и се изстрелях навън. Той беше на около двеста метра и аз се затичах към него. Спрях щом гос стигнах, хвърлих парите и започнах да крещя.
- Защо дойде тази сутрин? Защо правиш това? - усещах парещите сълзи в очите и продължих да викам. - Защо трябва всички да страдат покрйа теб? Случилото се с теб не ти дава основание да тъпчеш хората, но явно това си ти. Едно бездушно чудовище което обича да тъпча хората. Все едно само ти имаш проблеми! Все едно само ти си имал трудности! Не си! - вече плачех със сълзи и разбрах, че е време да си вървя. - Защо просто не ми каза благодаря вчера, вместо днес да ми връщаш всичко наопаки. Благодаря за закуската. - избърсах очи, обърнах се назад и се запътих към дома си.

Обърна се и зопочна да се отдалечава от мен. Думите, който хвърли в лицето ми наистина ме жегнаха. Беше права и в същото време-толкова далеч от истината. Всяка сълза падаща от очите й се забиваше в сърцето ми. Тръгнах след нея. Хванах ръката й и я завъртях така че да сме лице в лице. И започнах да крещя срещу лицето й.-Не ти казах благодаря снощи, защото тази сутрин нямаше да има причина да те изведа на закуска. Направих го защото исках да те видя в различна светлина. Правя това, защото те харесвам и сигурно си права аз съм чудовище и всички страда покрай мен, но не искам ти да страдаш. Предърпах я по-близо до мен и разбих устните си в нейните.

Това беше най-неочакваното нещо което можеше да се случи.
Първоначално стоях като вцепенена. Не знаех какво стана. Той беше настоятелен и не се отказа, а щом аз се свестих, без да мисля много отговорих пламенно на целувката му. Кристиан разтвори устни и аз последвах движението му. Целувката стана дълбока и страстна - нещо което не бях изпитвала никога досега. Не исках това да свършва, бях забравила за всичко случило се преди малко. Отделих устните си от неговите за да си поема дъх. Но него явно не го устройваше това, защото отново започна да ме целува. Не се отдръпнах. Кръвта ми завря, бях развълнувана, но изведнъж всичко ме застигна. Това в момента не трябваше да се случва. Не беше редно. Одръпнах се от него, погледнах го в красивите очи и исках да потъна в тях. След около минута, аз се сгуших в него, исках да ме прегърне. Имах нужда от това. Крис обви ръцете си около мен и аз се почуствах цяла. Известно време не помръдна никой от нас, но тогава бях сигурна, че е време това да свърши. Отделих се от него с нежелание, и понечих да си тръгна.

-Това не е правилно.-отвърна тя и тръгна. Не разбирах защо постъпва така. В един момент отвръщаше на ласките ми в следващия си отиваше...
-Тук съм. Тук съм и съм истински. А ти си тръгваш просто така, правилно съм разбрал нали?-застанах пред нея и й препречих пътя. Нямаше да пусна да си тръгне без да ми даде обяснение.

Явно когато Кристиан даде нещо от себе си иска да му се върне хилядократно.
- А ти какво очакваш? Да сме знаедно ли? - той ме погледна и в очите му четях, че иска точно това. Как исках да го целуна отново. Да ме прегърне отново, но не трябваше. - Разбери ме. Не искам всеки от нас да се разочарова. Не искам да се повтори... - погледнах го право в очите и се наведох към него. - Искам те. Искам да те целуна отново и отново, но не трябва. Ти ще си отидеш, а аз ще съм си аз. Сама. - той ме отблъсна от себе си, а в очите му имаше болка.
- Мамка му Хатауей! Прави каквото искаш. Нямам време да се занимавам с романтика и то с гимназистка. - остави ме да седя така и си тръгна. Той отново показа истинското си аз

Стоях безмълвна, наблюдаваща спора навън. Не чувах разговора, но усещах как сърцето ми препуска бясно в гърдите. Какво правеше той тук? И какво беше това момиче с него? Нима вече ме е забравил? Нима не съм
значела нищо за него?...
-Една текила – помоли учтиво момче с русолява коса. Погледнах го на криво, докато нахалният му поглед шареше по тялото ми. Налях му питието и се усмихнах. Трябваше да се държа учтиво, дори с най-противните в този град.
-Не е ли малко рано за толкова силно питие? – заприказвах го колкото да не мисля за Кристиан – човекът които ме подлъга и изостави.
-Нима се притесняваш за здравето ми? – нахална усмивка изкриви хубавото му лице. Изглеждаше на не повече от двайсет години.
-Не скъпи, притеснявам се за останалите – засмях се тихо.
Повиках една от сервитьорките да ме замести за малко. Излязох навън и запалих цигара. Точно тогава го чух не далеч от мен.
- Мамка му Хатауей! Прави каквото искаш. Нямам време да се занимавам с романтика и то с гимназистка – извика на момичето пред него и си тръгна.
Това трябваше да е поредната му жертва.
Русокоската стоеше няколко секунди загледана в фугурата му, и сякаш излязла от транс се запъти към улицата до кафенето.
-Хей- извиках за да ме чуе. Исках да я предупредя преди да е станало късно. Момичето се обърна с гневен поглед. –Аз съм Розабел – подадох ръка.

Изведнъж тази непозната ме спря и с приятно изражебие подаде ръка:
- Аз съм Розабел - подадох своята ръка и се представих:
- Нел. - не бях в настроение за нищо. Исках да се прибера вкъщи и да бъда сама.
- Извинявай, че така те спрях, но видях с кого разговаряш и исках да те предушредя. - за какво ставаше въпрос?
- Какво имаш впредвид. - момичето изгаси цигарата си и кимна към кафето.
- На работа съм. Ела, влез. - намръщих се. Наистина исках да си отида у дома по - бързо. - Ще те черпя едно силно кафе и ще ти кажа това което имам. - кимнах и влязох в кафето, като Розабел ме последва.

Нел се съгласи да поговорим и влязохме в кафенето.
-Хейли ще ме заместиш ли за десетина минути? – попитах една от сервитьорките. Тази сутрин нямаше много хора, така че можех да си удължа почивката.
-Нека седнем тук – посочих една от крайните маси на Нел. Бегло ми се усмихна и се настанихме.
Вдишах дълбоко и я погледнах в очите. Виждах объркването й, но въпреки всичко тя трябваше да знае.
-Виж Нел...До колко познаваш Кристиан?- тя ококори очи и се намръщи.
-Не много – отговори и сведе глава замислена.
-Нека ти кажа аз колко го познавам.– Тя ме погледна объркано.– Преди години аз и...бяхме заедно– момичето ахна, но преди да каже каквото и да било продължих.- Той ме нарани Нел. Бях на шестнайсет и като пълна глупачка се влюбих в него. Снабдяваше ме с дрога, но въпреки отровата знаех какво чувствам. Обичах го, а той ме захвърли като парцал. Бях неговата кукла на конци, докато не се появи друга в живота му– вече усещах парещите сълзи, които всеки момент щяха да прилеят.