Къщата на Нел Хатауей

Къщата:

Хола:

Кухнята:

Спалнята на родителите й:

Банята към нея:

Стаята на Нел:

Банята към нея:

Стаята на сестра й Роуз:

Банята към нея:

Не живееше много далеч и пристигнахме бързо, като се има предвид колко бавно вървях. Домът й изглеждаше уютно. Вътре беше приятно, тя включи осветлението, при което ми притъмня и се наложи да се хвана за най-близката мебел тъй като тя вече не ме подпираше. Но в действието си нещо, мисля, че беше рамка падна и се чу звукът от трушенето на стъкло.
-Това, че те поканих в домът ми не значи, че можеш да чупиш нещата в къщата. Хайде, от тук!

Той залитна и една от рамките на стената падна и се счупи.
- Ела, от тук. - хванах го отново и го заведох в голямата баня и извадих аптечката. Той седна на ръба на ваната и ме надблюдаваше докато приготвях марлите. Приближих се и му помогнах на свали якето му. Ризата отдолу беше в кръв, което означаваше, че и по корема му имаше рани. Разкопчах и ризата и не можах да повярвам колко зле беше. Взех една голяма марля и внимателно започнах да промивам раните му. Знаех, че не му беше много приятно, но не се оплака. Щом свърших с гърдите му, го намазах с крем и се заех с лицето му. Беше наистина красив, но за бога... не беше сега подходящото време да мисля за това.

Беше внимателна, докато оправяше раните ми. Не достатъчно, за да не изпитвам болка, но все пак след държанието ми в бара можеше да ми го върне. -Защо?-попитах след като се замислих върху това. Явно не разбираше какво я питах, защото ме погледна не разбиращо.-Защо правиш това?
-Ти имаше нужда от помощ и аз бях там, другото няма значение?-отговори тя.
-Има и друго ли?-попитах, не можейки да прикрия усмивката си. И тя видя това, защото направи недоволна гримаса, която се опита да прикрие, но не беше достатъчно бърза. Хванах брадичката й между пръстите си и я повдигнах нагоре.-Коя си ти Нел Хатауей?-попитах като бях впил поглед в синьозелените й очи.

Това ме изненада.
- Аз съм една обикновенна ученичка, работеща в Трик. И тази която спаси задника ти. - той се намръщи и ме пусна, за да мога да продължа. - Така и не ми каза името си. - опитах се да сменя темата.
- Кристиан Моргън. Казвай ми Крис. - кимнах и се усмихнах. Кристиан ме погледна с усмивка и отново се загледа в очите ми. Този негов поглед ме хипнотизираше. Осъзнах, че все още той е с окървавено лице и продължих да промивам раните му.

Можех да усетя как и влияех. Погледът й шареше по мен, преценяваше ме, но и аз не й оставах длъжен. Още в бара забелязах колко е красива. Очите й бяха дълбоки излъчвайки невинност. Имаше нещо различно в нея. Не разбирах какво е, но знаех, че е там. И рано или късно щях да го открия! Но за сега ми стигаше да наблюдавам, колко нежна и внимателна беше, приличаше на ангел. А дали не беше? Моя личен ангел, дошъл, за да ме спаси. Иначе как щяхте да си обясните присъствието й там?-Е, Хатауей ще ми разкажеш ли за себе си?-казах, за да променя мислите си. Ангелите не съществуваха, а ако ги имаше. То аз не заслужавах такъв.

Погледнах Крис в очите и забелязах малко тъга, но след това интереса я замести. - Разкажи ми за себе си. - хм... какво да му кажа?
- На 17 съм и от около два месеца живея тук. Идвам от Орегон, имам сестра на име Роуз, но сега я няма. И... по - голяма е от мен с 3 години, но не си й помисляй за нея. Има ли нещо конкретно, което те интересува? - той се замисли и с усмивка заяви:
- Имаш ли приятел? Някой до теб? - веднага щом чух въпроса, усетих болгата в сърцето си, но не можах да я прикрия и той забеляза това.
- Не, нямам. И след последното разочарование не бих искала да имам. - Кристиан се загледа в мен с още по-голямо любопитство. - Имах приятел в Орегон. Обичах го и мислех, че той също ме обича, но ето че съм грешала. Един ден той дойде и ми каза: " Имам си друга и не искам да те лъжа за да бъдем заедно." и си тръгна. Не бих искала да го преживея отново. - Крис остана в мълчание и наведе глава надолу.

-Съжалявам за въпроса, не исках да разстроя ангела си пазител и не се тревожи няма да налитам на сестра ти.-намигнах й аз, явно опитът ми да я разсея не се получи, личеше си, че усмивката й е фалшива. Трябваше да направя нещо.-Знаеш ли? Гледаш нещата от грешния ъгъл. Щом той не те е оценил, значи не е бил точният човек. Там някъде ще има някой друг, който ще бъде само твой завинаги. Момента да го забравиш е дошъл, не се бави, защото може да няма друг. Вярвай ми!

- Откъде може да си сигурен? - попитах на шега, защото Кристиан наистина се опитваше да ме ободри и знаех, че думите му бяха истина. Отдръпнах се и с усмивка казах: - Готов си. Няма да те питам защо беше така, защото няма да ми кажеш. - той кимна. - След като вече си добре... гладен ли си, защото аз умирам от глад. - той се огледа и намери ризата си.
- Може да искам много, но.. може ли да си взема душ? - видях как леко се ичерви, но аз се усмихнах и се обърнах към него:
- В онзи крайния шкаф има неизползвани кърпи. Приятно къпане. - тръгнах да излизам, но Кристиан ме спря и се взря в очите ми отново
- Благодаря ти за всичко Хатауей. И.... слагай масата, защото не само ти си гладна. - засмях се и излязох от банята.

Водата успокояваше всяки мускул в тялото ми. Това беше нещото, от което имах нужда. Размишлявах за станалото тази вечер и тази нощ можеше да мине в графата много добри, въпреки всичко. След няколко минути спрях водата. Обляках дрехите си и слязох долу при Нел. Всъщност не знаех, на къде да вървя за това просто следвах приятния аромат на нещо вкусно, който се носеше наоколо. Видях я да подрежда приборите в кухнята.-Хатауей, явно не само те бива като барманка, а също и като готвачка, като съдя по мириса.-тя се обърна и замръзна при гледката. Седях на вратата, а ризата ми беше разкопчана...

Крис седеше на прага на кухнята с разкопчана риза. Той забеляза смущението ми и се усмихна.
- Има ли проблем Хатауей? - попита развеселен. Въздъхнах тежко и отидох до него. - Какво по... - не го оставих да довърши а закопчах ризата му. Копче по копче....
- Хайде. Вечерята е готова. - той се обърна към масата и лицето му грейна. - Какво?
- Не съм ял домашно приготвена храна от месеци. Тогава з апоследен път бях на гости на родителите си. - след това което му разказах мисля, че заслужавах и аз да разбера нещо. - Сега е твой ред да разказваш и не си и помисляй да се измъкнеш. - той се засмя и аз усетих, че беше искрен, а не беше от онези престорени кикоти с които сваля мацки.
- Няма нещо с което да се похваля и не искам да ме мислиш за жалък.
- Притесняваш се да ми кажеш нещо за себе си за да не се засрамиш? Аз те намерих в ужасно състояние и ти помогнах. Щом не съм казала нищо за това какво бих за нещо което ще ми кажеш. - той отново ме погледна и се усмихна.
- Онзи който те е оставил е направил най-голямата грешка в живота си.

Изтърсих изведнъж. Не мислех отново да я карам да се чувства зле. Затова побързах да отговоря.-Роден съм в Лос Анджелис, преди 21 години. От както станах на петнадесет се местя постоянно от град на град. В последните години с един приятел имаме собствен бизнес.
-"Приятелят" ти ли поръча убииството? Уп, да да обещах да не питам.
-Ето, още нещо за теб Хатауей. Била си и любопитна.-бях очарован.

- Познах ли? - повдигнах вежди, но бързо допълних - Добре, не ми казвай. - той кимна и двамата продължихме да се храним. - Разкажи ми още за себе си.
- Какво те интересува? - какво ли... всичко. - Знаеш ли, не очаквах тази вечер да протече по този начин. - а какво е очаквал?
- А какво мислеше че ще стане? - той се засмя и дигна поглед към мен.
- Мислех, че ще бъда с русокосата в моя апартамент или у тях и нямаше да правим нищо хубаво, а виж какво стана, но аз предпочитам това развитие пред другото - лека руменина усетих да избива по бузите ми и аз се наведох като отново се заех с храна пред мен.

Леката руменина избила по бузите й я направи да изглежда още красива, не вярвах, че това е възможно. Усмихнах се, отново. За тази вечер повторих това действие повече, от колкото в последните няколко години. Хранихме се няколко минути в тишина, беше приятно. Днес открих, че не е нужно да съм сред много хора и шумна музика с алкохол пред мен, за дъ се чувствам добре. И вината за това беше изцяло нейна.
-Хатауей, способна си да променяш светове.-наруших тишината, като се наведох към нея и й намгнах. Всъщност исках още веднъж да се изгубя в очите й.

Той отново се загледа право в очите ми, но този път не можех да откъсна своите от неговите. Без да се усетя се бях навела максимално към него, но изведнъж сякаш нещо ме издърпа и аз светкавично премигнах и се върнах в началната си позиция.
- Какво те кара да мислиш така? - попитах Кристиан, който все така не откъсваше очи от мен.

Наблюдавах нея и реакциите й, които междудругото бяха ужасно зобавни. Беше объркана, не знаеше какво й става, което също ме забавляваше.
-Кое ме кара да мисля така ли? Приеми, че говоря от личен опит.-и извих устните си в нещо, което трябваше да е свенлива усмивка.
-Променила съм света ти?!-попита, като повдигна веждите си.
-Не очаквам да го разбереш и аз не се разбирам днес. Затова може да приемем, че още съм пиян.

- Нека го приемем. - кимнах и си сипах кока кола. Крис се усмихна и се заоглежда. - Искаш ли още? - попитах като посочих чинията му. Той се усмихна и поклати удобрително глава. Докато му сипвах допълнително, Кристиан не свали поглед от мен. Седнах на мястото си и въздъхнах - Защо за бога ме следиш постоянно? - той се засмя и започна да яде от храната си.

-Какво? Няма ли да ми отговориш?-попита след като се направих на луд и уж пропуснах въпроса й. На който нямах отговор, поне за сега.
-Не знам какво да ти отговоря.-бях честен, това момиче ми влияеше зле. Май беше дошъл момента да си вървя. Оставих вилицата в чинията и станах от масата.-Аз трябва да тръгвам, утре има много работа. Беше ми приятно да се запознаем, Хатауей.-казах и я целунах по бузата преди да тръгна към врата. Не се обърнах назад, защото ако го направех нямаше да мога да си тръгна. Бях на алеята, когато чух гласът й.
-Ще те видяли пак, Моргън?-една усмивка се появи на устните ми. Спрях и се обърнах към къщата.
-Бъди сигурна в това.

Гледах го как изчезва в тъмнината и седях на място. Щом го изгубих от поглед се върнах в кухнята и оправих масата. Отидох в стаята си и от там направо в банята. Завъртях крана за да започне да се пълни ваната, а през това време аз пуснах телевизора на музикална програма. Щом си взех дълъга и отпускаща вана, отидох в стаята си отново. Легнах в леглото и бързо потънах в дълбок сън.

Силно се надявах Хатауей да е от ранобудните, а ако не беше щеше да се наложи да я събудя. От мигът, в който излязох от тук снощи, не съм спирал да мисля за нея. Никога не ми се беше случвало нещо подобно...или не точно. Имаше нещо едно време, но не исках да мисля за това. Застанах пред вратата и почуках. Бях нетърпелив да я видя отново.

Чувах твопането по вратата. Първо ми се стори че ми се е причуло, защото все пак бях на втория етаж. След известно време вече бях сигурна, че някой наистина чука на врата и ядосано с бавна и сънлива крачка отидох до вратата и я отворих.
- Знаете ли колко е часът?! - говорех докато гледах надолу - Ако носите весника не може ли просто да го оставите пред вратата? Трябваше ли... - щом вдигнах поглед замръзнах на място - Какво по дяволите? - това беше първото нещо което ми дойде на ум.
- Добро утро Хатауей. - Кристиан седеше пред мен с широка усмивка на лице.

Седях и се усмихвах насреща й, докато тя се бореше с порива да ме убие. Е, тя явно не беше ранобудна. В този момент я гледах с най-миловидната физиономия, на която бях способен. Приближих се към нея заобиколих я, за да вляза и свалих якето си.
-Хей, какво си мислиш, че правиш? Още не съм те поканила.-усмихнах се и поклатих глава.
-Добре, Хатауей.-казах и излязох от домът й, за да ме покани.-Е, какво чакаш още. Когато от към улицата се чу гласът на жена на не повече от 48 години. Наведох се към нея и й прошепнах:
-Супер, това съседката ли е?-на лицето й се появи леката руменина, която помнех от снощи. Усмивката на лицето ми стана още по-голяма. Хатауей кимна леко, бръпна ме вътре и затвори вратата след себе си.
-Свърши ли с цирка?-попита леко ядосана.
-Какво съм направил? Просто ти дадох шанса да ме поканих.-вдигнах рамене невинно и направих физиономиика.
-Ужасен си, знаеш ли?!-извика срещу мен.
-Да, често ми го казват. Но след няколко часа ще говорят за това как Нел Хатауей е изпращала непознат мъж, рано сутринта по потниче и къси панталонки.-пуснах погледът си да изпива всяка извивка по тялото й. Руменината отново изби върху бузите й. Приближих се към нея и прошепнах в ухото й.
-След като се изяснихме се облечи отиваме да закусим някъде. Не знаеш ли? Може да останеш така, на мен не ми пречи.

Приближих се до него и о ударих леко по рамото - Задник! - той отново се засмя, а аз се отправих към стаята си. Влязох набързо да си взема душ и да измия зъбите си, а след това облякох едни светли, дълги дънки и черен потник, после сресох и косата си. Слязох долу и заварих Кристиан да се разхожда из хола и да разглежда навсякъде. - Трягваме ли? - Крис се обърна и ме огледа от главата до петите. - Каквоо?!
- Разочарова ме Хатауей! Облякла си се. - въздъхнах и с ядно и мило изражение едновременно се обърнах към него и казах:
- Ако не тръгнеш сега, ще се върна и ще си легна отново. - той се засмя и се приближи.
- Щом така предпочиташ ще прекараме сутринта в леглото. - ударих го отново и тръгнах към вратата. - Добре Хатауей! Да тръгваме. - взех якето си и обух гуменките си и излязох навън като Кристиан ме последва.

Колата зави по улицата и ведях домът й. Колкото и да ми беше неприятно да го направя беше време да я прибера невредима у тях. Явно покрай нея ставах отговорен. Нищо лошо, просто силно се надявах да няма хора, които ме познават наоколо. Не съм чак толкова търпелив, колкото тя си мисли. Не бих желал да извърша някоя глупост. Сигурно ако ме познаваше щеше да избяга с писъци. Паркирах колата и се обърнах към нея.
-Е, жива и здрава си.

В момента не разбирах нещо в погледа му. Имах чувството, че е нетърпелив за нещо. Усмихнах се и се направих, че не забелязвах нищо.
Протегнах се към него, леко го целунах по бузата и се обърнах към вратата като имах намерение да сляза. Но тогава Кристиан ме хвана за ръката и ме накара да се обърна отново към него.
- Така ли ще се сбогуваш с мен, Нел? - той се усмихна и се приближи като ме целуна. Това не продължи дълго и аз излязох от колата. Крис свали прозореца и леко се провикна: - Кога ще се видим пак? - Зачудих се дали наистина го иска и само повдигнах рамене.
- Не знам. Мисля, че зависи от теб. Знаеш аз къде съм. - не се обърнах повече и прекрачих прага да дома си.